Научих се да взимам сама решенията за живота си
(успешен VBAC)
Ани беше в средата на втората си бременност, когато ме потърси. Дойде с две основни заявки - да изцели травмата от първото раждане (секцио по спешност заради високо кръвно) и желанието този път да роди вагинално (VBAC). Съвместната ни работа се оказа едно изключително пътешествие за Ани - пътешествие към нейната самостоятелност и вътрешно израстване.
(имената и някои лични данни са променени)
На първата сесия започнахме с най-належащото ѝ притеснение - всеки път когато отива на женска консултация получава контракции. Притеснява се да не ѝ предпишат лекарства за кръвното. Когато започваме да потупваме Ани усеща “невидима заплаха”, страх от мъжко злонамерено присъствие, което се крие в сенките.
Проследяваме усещането през тялото ѝ и стигнахме до спомен от собственото ѝ раждане как я натискат мъжки ръце, големи и едри. Откриваме убеждението “животът е затворена врата”. ЕХО-то на Ани е обидено, ядосано и изплашено. Освобождаваме го от тези задържани емоции, скоро и “затворената врата” се трансформира.
Отиваме на друг спомен. Скоро след раждането на първото ѝ дете. Ани очаква посещението на личния лекар след като са се прибрали у дома с бебето. Притеснява се дали лекаря ще одобри условията. Несигурна е в способностите си като майка. Лекарите все я карат да се чувства като малоумница. Поработихме над тези усещания и убеждения. Ани откри, че се дължат на това, че има силна, но нездрава връзка със сестра си - тя винаги се сравнява с нея.
На следващата ни среща започваме работа върху травматичното секцио. Ани е нямала никаква подготовка за раждането. Отделно, че се е почувствала травмирана от секциото, което сестра ѝ е преживяла. Не е имала и нужната подкрепа от лекаря си. Така когато се стига до момента на самото раждане, Ани се чувства объркана, в ступор от неизвестното. Няма кой да помага, няма кой да го направи вместо нея. Страхува се от болката и неизвестното. Чувства се безпомощна и изпълнена с гняв и тъга. Напрегната, че избора е нейн.
По време на секциото чувства едновременно облекчение и обреченост.
“Някой друг реши вместо мен.”
Появява се и убеждението “Аз съм провал!”. Работим над цялата тази палитра от емоции с помощта на Пренареждане на Матрицата. Скоро травмата е освободена и отиваме на две случки от детството ѝ, където се е чувствала по подобен начин. Освобождаваме от тези случки застоелите емоции и травмата.
На следващата сесия продължаваме да работим над секциото. Връщаме се преди раждането да започне за да можем да информираме ЕХО-то ѝ како предстои и да му помогнем да се подготви. ЕХО-то се разплаква, тъжно е и объркано, изпълнено със страх, че може да сгреши. На преден план е страха какво ще кажат семейството и сестра ѝ. Тук Ани осъзнава колко много определя живота си спрямо мнението на сестра си. Уплашена е от болката, която трябва да преживее, за да се откъсне от сестра си и да заживее собствен живот. Работихме над тези чувства и накрая ЕХО-то се примири със случващото се.
При следващата ни среща фокуса на работа е как се е чувствала Ани след секциото. Първото нещо, което се сеща е когато е в асансьора да я карат към стаята ѝ. Чувства се смазана от болката. Също безпомощна, с отнето достойноство и нарушена телесна цялост. Иска да удря и крещи.
Даваме позволение на ЕХО-то ѝ да изрази емоциите си и тя започва да крещи за помощ. Вика съпруга си да я прегърне и двамата се разплакват. Тогава Ани открива, че изпитва огромен гняв към всички в болницата. Постепенно докато потупваме гнева се превръща в дълбока тъга - "не мога да повярвам какво се случи". Потупваме ЕХО-то. Под тъгата откриваме чувство за вина.
“Не можах да си свърша работата.”
Ани открива, че това чувство за вина наполовина идва от сестра ѝ, а тя го е приела за свое. Избира да го изчисти с помоща на златна метличка с розова панделка. Освобождавайки се от сестринската вина, се появава усещането, че сестра ѝ и свекърва ѝ я обвиняват, че не е направила всичко възможно. Ани пък изпитва вина към бебето, че не е настоявала да си го вземе след секциото. Всичко това прераства в огромен гняв, който успяваме да освободим с помощта на ТЕС. Ани се чувства вече много по-спокойна и уравновесена.
Продължаваме да работим с травмата от секциото и на следващата ни сесия. С помощта на ТЕС Ани се освобождава от нервността и панически страх от болката. Връщаме се по време на самото секцио, където ЕХО-то ѝ е тъжно и осъзнало безвъзвратността на случилото се. Освобождаваме го от тези емоции и ЕХО-то осъзнава, че нещата всъщност не са фатални.
Ани открива, че носи убеждението “Нещата стават от втория път.” Когато я попитах какво учи от това преживяване, нейният отговор беше:
“Уча да съм активна в решенията, да не оставям другите да решават вместо мен.”
Това осъзнаване я изпълва с дълбока тъга, че трябва да си плати цената. ЕХО-то е нетърпеливо да свърши всичко. Изпълнено с гняв, защото се чувства излъгано. Гняв и към себе си, че е постъпило глупаво. След известно време потупване, ЕХО-то и Ани се освобождават от тези чувства.
Следващата ни стъпка е да насочим вниманието си към ЕХО-то на бебето по време на самото секцио. То е изплашено от дупката, която се отваря внезапно над него и нахлулата светлина. Случващото се го е стреснало и го е изпълнило с дълбок страх към мужди хора. Потупвахме го за да се успокои. След това ни отвежда след секциото, когато изпитва гняв към майка си. Бебето се чувства изоставено и изплашено за живота си. Потупваме за да се освободи от страха и травмата. След което то иска майка му да е с него. Събираме ги заедно и двамата се чувстват прекрасно. ЕХО-то прости на мама за взетото решение.
По време на следващата сесия продължихме да работим с травмата от секциято, която се оказа доста по-дълбока от очакваното. На повърхноста излиза страх от самото място, където се е случило - операциония блок. Ани си спомня зелените стени и миризмата. Потупваме за да я освободим от неприятния спомен и тя избира да почисти мястото със златната метличка.
Ушите на Ани започват да заглъхват. Когато я попитах как изглежда това заглъхване, тя го определи като черна траурна панделка около главата.
“Чувствам се белязана. Майка ми ме е белязала.”
Тук работим с помощта на Матрица на светлината за да освободим Ани от родовата травма, която тя усети като “убила съм някого”. Тя се свърза с рода си и открива, че им е обидена, защото са я избрали за жертва на тази родова травма. Накрая Ани успява да освободи рода от травмата и да даде прошка. Освобождава се и от убеждението “Трябваше да съм момче.”
Следващия път вече можем да преминем към настоящата бременност и предстоящото раждане. Започваме да разиграваме различни сценарии, по които би могло да протече раждането и да чистим различните страхове и емоции, които носят вариантите.
Ани осъзнава, че се чувства зависима от семейството си, най-вече от майка си и сестра си: “Те знаят по-добре от мен.”
Чувства се притисната между тях като в преса за чесън. Отработваме това усещане. Ани иска да говори с майка си и сестра си в Матрицата. След този разговор се чувства освободена от тяхното влияние.
На следващата ни среща дойде ред да работим и с бебето, с което е бременна в момента. Бебето е гневно, защото мисли, че ще го накарат да се роди преди да е готово за това. Ани го потупва в Матрицата и си говорят. Бебето се успокоява. След което се появява усещане за обида в матката. Ани е обидена на майка си, сестра си и лекарите, чувства се пренебрегната. Отработваме обидата с помощна на ТЕС и Ани се чувства готова да посрещне бебето си спокойно.
Продължаваме да разиграваме различни сценарии, като се появяват притеснения от преносване, натиск от лекарите за секцио, страх, че може да получи кръвоизлив или парчета от плацентата да останат в матката. Отработваме и страха от различни интервенции, страх от скалпела, поставянето на упойката, ужас да не се отдели тромб.
След като разиграхме всички сценарии, които притесняваха Ани, направихме Матрица на бъдещото раждане. Ани и бебето се чувстваха прекрасно и тя беше спокойна, че всичко ще бъде наред.
Ани роди прекрасното си бебе седмица след последната ни среща и успя да постигне мечтата си за вагинално раждане след секцио (VBAC).
Ето част от писмото ѝ, което тя ми изпрати след раждането за да ми сподели как са се случили нещата:
“Здравей , Яна!
Ето го и обещаното писмо . Ох, не знам откъде да започна тази история ....Ти си наясно с голяма част от нея, затова ще карам по същество...
От това [разговора с дулата ми за лекаря, който бях избрала] се потвърди моят извод , че за да успее един VBAC жената трябва да е напълно убедена, че го иска, не само да убеди докторите, но преди всичко себе си. Може би както беше при мен, аз бях пожелала да родя нормално още на операционната маса с първото си дете. И от този момент нататък не съм се съмнявала в това дали го искам, а дали ще успея, което беше основната тема по която работихме с теб.
…не можех да чуя вътрешен глас, затова търсех знак отвън. На сутринта В. трябваше да замине извън града. Аз се ядосах, защото имаше още много работа по къщата , която не можех и не исках да върша сама. Освен това бях и на тонове, а и през нощта не бях спала много добре , защото имах някакви спазми от типа менструални болки. В. замина, а пък аз отидох до тоалетна и познай кръв!!! Леле, паникьосах се, казах край прокървих, болница, секцио, край на всичко!!! После обаче поразмислих и си казах ами ако е тапата… Успокоих се съвсем и се приготвихме да тръгваме за тоновете с детето. Нямаше контракции и големи болки.
…Обадих се на дулата, тя ми каза, че това положение може да продължи 3-4 дни по този начин и аз някак си се въоръжих с търпение и с мисълта , че съм още много в началото на процеса. По обед излязохме на пазар и аз осъзнах, че не мога да вървя по време на контракция и трябва да спра и да се хвана за нещо.
Обратният път вече ми се стори много тегав, не можех и вече да се владея. Обадих се на дулата. Тя скоропристигна, а аз лежах на леглото и вече, сериозно усещах че ми се ходи по голяма нужда.
…Час на пристигане в Тина Киркова 18.45, подмокрена , поуплашена но с някаква надежда , приеха ме в спешния кабинет. Казахме че идваме да раждаме. Като влязох в родилна зала, часът беше 19.00, разбрах ,че съм с почти пълно разкритие, знаех че имам около 2 часа да родя. Докторът ми предложи да ида до тоалетната. Там си седнах и започнах да усещам слизането на главата. По едно време ме извика, качи ме на магарето и каза, че се вижда главата вече. Каза ми как да напъвам на върха на контракцията, не помня колко напъна имах 3 или 4 или 5 не знам, губи ми се. Усещах разпъването, паренето, мислех че ще е по-ужасно, напънах и главата излезе и оттам и тялото, точно както го бях усетила на ТЕС при теб, абсолютно същото, изреваването на бебет , страхотното облекчение. Слагат го на гърдите ми, мазен, кървав, аз рев:
"Госпооди, Господии" облекчение, всичко свърши успях , УСПЯХ!!!!!!!!!!!!!!”
И така останалото както се казва е история…
Искам да изкажа специални благодарностти на теб, за професионализма, силата и умението с които водеше сесиите. Ти беше ключов играч в моята история още веднъж БЛАГОДАРЯ ТИ! Продължавай в същият дух!!!!!!!!!!!!!!!
Но най-големи благодарностти дължа на В., за вярата му в мен, за пълната покрепа и всеотдайност на каузата... Той ми беше истинската дула , дул и както се нарича в мъжки род. И най-вече всичко това беше едно истинско приключение!!!!!!!!!!!!!!!”
Искате ли и вие да се подготвите добре психически за предстоящото ви раждане или пък да освободите травмата от вече минало раждане? Обадете ми се за консултация.